Прочетен: 4254 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 19.03.2011 10:35
До Монголия и обратно.
част І
Това пътуване и работа бе продиктувано от нуждата. В началото на ,90-те години Обединението „Редки метали”, в което работехме заедно със съпругата ми бе ликвидирано. Шестнадесет хиляди човека – специалисти и ИТР персонал в областа на проучването, добива и производството на суровина за ядрените ни централи, останаха на улицата. Наложи се да търсим изход от безпаричието за отглеждане на малкия ни син. Така приех поканата за работа в Монголия. Обединението „Булгаргеомин” набираше кадри за работата на обект в централната част на тази страна. В района и по-рано бяха работили български специалисти, но с „демократичните промени” бяха прекратени връзките с тази „комунистическа” държава. Така след оформянето на договора и необходимите ваксинации с билет до Уланбатор, в един хубав ден се отзовах на аерогарата.. Заедно с мен пътуваше още един човек, който заяви, че ще бъде главен механик на Съвместното предприятие „Монголболгаргео” Пътуването ни бе по маршрута София-Москва-Уланбатор и до Москва не ни отне много време. Но там започна голямото чакане. След десет часа престой на Шереметиево се качихме на борда на старичък ТУ-154. Бях вече настинал от течението в арогарата, но още не разбирах, че в следващите дни ще се разболея. Пътуването бе през ноща и изморени от дългото чакане се настанихме удобно на креслата и заспахме. Сутринта воя на двигателите и поканата да затегнем коланите ни събуди и не след дълго кацнахме на летището в Уланбатор. Монголците са кръстили столицата си на Сухе Батор. В превод Уланбатор звучи като „Червеният вожд”, а града се изписва като „Улаан баатар” Веднага разбрахме, че монголците ползват нашата азбука, в която са добавили няколко знака от латиницата. Радоста ни бързо се изпари, защото въпреки, че пишеха с наши букви, произношението бе различно и трудно. Цъкащи, съскащи и други звуци, трудни за определение, правеха езика неразбираем.. Приветствието за добре дошли се изписва като :Сайн байна у.у.у!, но звучи като „Сайбайно!” Летищния комплекс на столицата е нов и чист, но една миризма на добитък леко се прокрадваше в залите. Настаниха ни в сградата на нашето Обединение, изградена от гранит, стъкло и алуминий и веднага пролича, че идваме на работа в предприятие, в което се добиваше злато. Освен централното управление в столицата Обединението имаше база в Баян Хонгор-областен център и отправна точка към обекта за добив на злато. След два дни се отзовахме там след преход от 700 км по път, който бе асфалтиран до средата. По нататък продължихме по макадам през долини и хребети, които поразително си приличаха. Дървета-никакви, само трева и камъни. В долините пасяха стада от коне, якове и камили. Самотни юрти прислонени до някой хълм на завет украсяваха монотонния пейзаж. Пастирите яздеха малки кончета и поздравяваха колата, като минавахме покрай тях. Територията на Монголия е 13 пъти по-голяма от България, а населението и е два милиона и половина. Още в самолета запитахме един студент монголец, който се връщаше в Уланбатор, защо са толкова малко? Той ни отговори целомъдрено:
-Монголците са били жестоки към другите народи-избивали са ги ако не се подчиняват и затова бог ни е наказал!
Областния център се състоеше от централна част от стотина сгради, обградени от пояс юрти, в които живееше 2/3 от населението.
Настаниха ни в апартамента на Обединението и още вечерта ни поканиха на празнество в клуба им. Седяхме и гледахме. Имаше танци, песни, състезания-народа се веселеше, защото сезона за работа още не бе започнал. Беше началото на март, всичко бе замръзнало и за работа на обекта не можеше и дума да става. Шофьорите ремонтираха камионите си, нашите механици се включиха да им помагат, а ние се заехме с изучаване на геоложката документация за обекта. Изследванията бяха много - от руски геолози и геофизици, на българските специалисти работили в района и няколко дисертции. Мненията бяхя различни, по някой път коренно противоположни, данни по запасите почти нямаше или имаше само откъслечни сводки. Представата ни за обекта не се подобри от получената информация, а нивото на знания на монголските геолози беше много ниско, а тези които знаеха нещо си мълчаха или се правеха, че не ни разбират, като ги питахме. Официалния език бе руски и по-голямата част от тях го знаеха., а някой от тях бяха завършили висшето си образование в Русия.
В края на месеца с колата на нашия. Директор се качихме на обекта. Той се намираше на височна 2800 м , обграден в кръг от хребети, които бяха с златоностни жили. Инересно защо жилите никой не бе изучавал, но разсипите образувани от тях към вътрешноста на долината се разработваха усилено от няколко прибора за промиване.
Настаниха ни в няколко юрти и директора набързо ни заряза. Заедно с моя колега разгледахме нашата юрта и останахме изненадани, че на покрива нямаше прозорчета. Нямаше и завивки, маса, мивка и дърва за огрев. По средата на юртата се кипреше малка печка тип „кюмбе” и ....нищо друго. Огледахме и юртите наоколо. На тях бяха сложени прозорчета и аз помогнах на колегата ми да ги свали от едната. После се оказа, че това била юртата на Генералния Директор. Извадихме геоложките чукове и отпорихме от оградата няколко дебели чамови дъски. Надробихме ги, колкото можахме и запалихме печката. С прозорчета и бумтяща печка положението ни не бе толкова трагично. След малко на вратата се потропа и вътре нахлуха всички българи, взели със себе си ракия, луканки и салами. Тяхните юрти също нямали прозорчета, а и дърва за печките нямало. Това бяха хората на механика, който пътува с мен-пернишки миньори, монтьори, ел.шлосери и готвач. Приехме ги и това бе първото ни запознанство. В следващите дни ни бяха докарани прозорчета, дърва и завивки, а след седмица стартира и единия от генераторите за ток. Сдобихме се и с осветление.
Посетих цеха за отделяне на златото от пясъка и бях много учуден от гледката. Вътре като че ли се бе взривил снаряд. Опушени стени, разхвърляни ламарини, маркучи, казани и неработещи прибори. Това бе моето работно място. Персонала бе предимно от жени, шлосер и охрана от полицията на предприятието. Впрегнах всички в разчистването и обиколих съседните складове. Намерих нова концентрационна маса изцапана от гълъбите живеещи в склада, нови помпи, нови сита и боя. През следващия месец цеха се ремонтираше, боядисваше и машините се монтираха и свързваха. Монголците работеха ентусиазирано и изпълняваха всички мои препоръки. Цеха не спря да работи през цялото време на моето пребиваване на обекта.. Бе изваден, изчистен и рафиниран 150 кг златен пясък с пробност 23,5 карата, на стойност 1,5 милиона долара. Но, да не изпреварвам събитията.
Посетих приборите за промиване на златоносния пясък и се учудих, че коритата-уловители са с дупки и скъсани ребра. Оказа се, че българската страна в лицето на „Булгаргеомин” е обещала пълна подмяна на машини и съоръжения и за това предишната година машините са експлоатирани до издъхване. Такова бе и състоянието на багерите и камионите.
Явно, че обещанията бяха дадени на маса, защото през цялата година от българска страна не ни бе пратена и една гайка. Това измени отношението на ръководния монголски персонал към нас и на едно от събиранията им техният Директор бе заповядал да повокират дейноста по добива. Добива забави темпове, а през ноща смените не работеха. Това подължи няколко месеца, докато в един момент пернишките миньори решиха да се приберат в къщи. Това направиха един по един, а останалите се напиваха вечер и играеха хоро покрай юртите. Монголците започнаха ехидно да се усмихват и да гледат сеира ни. Реших да направя няколко шлихоуловителя /система KEENY/ с подръчни средства. Първия бе монтиран до един хидромонитор и при опробването се разбра, че не изпуска никакво злато. Старите-продрани шлюзове изпускаха. По този повод ще раскажа една случка. Помолих нашия геолог да донесе една кофа пясък, взета под шлихоуловителя. Още не работехме и пясъка бе от предишната година. От промиването на пясъка отделих 2 грама злато. През това време при нас дойде и една от работничките на цеха. Млада жена с маска на лицето. Всички жени от цеха ходеха с маски. Обясниха ни, че това било заради пясъка носен от вятъра. После разбрахме, че това не е съвсем вярно, защото като им поднасях кафе се криеха в малката стаичка на цеха, за да го пият. Показах и златото, а тя ме помоли да го доизчисти на масата. Дадох и пликчето и тя постави в една тавичка бял лист, на който изсипа златото. Разтри купчинката с показалец в равномерен слой и тогава моя колега се обади:
-Тая с тия мазни пръсти ще полепи златото по тях!
Жената леко се усмихна, но не реагира. След малко, като си свали маската, за да издуха ненужните песъчинки, колегата ми добави:
-Тая е по - хубава с маска!
Лека усмивка и като ни предаде идеално изчистеното злато, тя си тръгна. Тази история щеше да бъде забравена, ако нямаше продължение.
Минаха мзесеци и веднаж същата жена беше дежурна по цех. Дежурният почистваше сутрин цеха и го подготвяше за работа. Като пристигнах я попитах:
- Где другие?
Тя ми отговори: - Още няма никой.
От начало не обърнах внимание, но после до съзнанието ми доплува отговора и. Той бе на български.
Попитах я какво каза, но чух само:
-А ничего, ничего!
Тогава я хванах за ръката и я попитах по-строго, откъде знае български?
Тя ми обясни, че жените от цеха три години са ходили на курс по български, а тя шест месеца е била в България. Чак сега разбрах ехидната и усмивка, като чу епитетите на моя колега.
Монголският генерален Директор
В споразумението между двете Обединения бяха разпределени длъжностите, които трябваше да бъдат заемани в Съвместното предприятие от двете страни. Генералният Директор, Главния геолог, Ръководителя на обекта и Началниците на отделните участъзи, както и охраната и отговорника по съхранение на златото бяха монголци.
Всъщност това бяха ключовите длъжности и участието на българските специалисти-механици, електротехници, технолози, геолози и маркшайдери имаха подчинено значение. Директора в предишната експедиция е бил главен инженер, а Генералния-българин. Оттам и ненависта му към българите. Отначало монголските работници идваха след работа при нас, но след няколко месеца това им бе забранено, а тези които все пак се осмеляваха да подържат контакти бяха уволнени.По-късно се разбра, че освен този обект монголците имат още един, който държаха в тайна от нас. Директора имаше син, на който бе купил промприбор за промиване на злато и той го бе монтирал в близост до единия от участъците за добив. Негов колега-началник на участък нощем тайно му докарваше златоносен пясък и за два месеца синчето изпълни договора си с банката и си замина в Уланбатор. Тези и други мафиотски дейности на Директора след нашето заминаване са били разкрити и той е бил съден и вкаран в затвора. Така или иначе по наше време той нарочно пречеше и провокираше работата ни.
Главния инженер
Той бе българин-профсъюзен деятел и от кариери за пясък нищо не разбираше. Реши да направи стена на едно от езерата, което захранваше помпата на единия прибор и започна да насипва стената с промит материал. Предупредихме го, че стената ще бъде като сито и вода няма да задържи, но от пуста гордост той продължи. Изгради стената, но езеро не се получи. Наложи се камионите да изсипват торф от съседно находище, за да запушат промития материал. Монголците веднага го кръстиха „малката дарга”. Дарга на монголски е началник и повече не изпълняваха разпорежданията му. Бе наранена гордоста му и той си измисли болест и отпътува за България.
Пернишката бригада
По какъв критерий бяха избирани специалистите от ръководството на Болгаргомин АД така и не ми стана ясно. Заместник Директара – представител на нашата група бе пернишки мафиот, прекарвал през границата консрви копърка по време на сръбското ембарго. С него дойдока неговите пернишки познати., които бяха виждали злато само на венчлните си пръстени. След няолко месеца работа перничани един след друг се върнаха в България при жените си. Не винаги.приказката „Миньор е моят татко, миньор ще бъда аз” е вярна. Поставни в нехарактерни за тях условия /вечер не можха да с върнт в къщи при сготвената манджа/, те не издържаха. Нехайството на ръководствто на Булгаргомин АД за условията, при които работим, не спазване на уговорките за доставяне на резрвни части и обрудване, накараха монголците да гледат на нас с лошо око. За това не малка вина имаха и прерничании с техния Директор.
Юртите.
Когато Чингиз хан е завладявал Азия и Европа неговата многобройна конница, като се установявала на място за почивка, построявала своите юрти. Бързината, мобилноста, подготовката и доброто въоръжение са всявали страх и ужас в обсадените градове и държави. Чингиз не се е задържал дълго на едно място. Оставял е своите наместници, които в някой случай са управлявали завзетите градове по-добре от предишните им управители. Така Чингиз си осигурявал тила.
-А юртата? Едно изобретение на монголите, което е преживяло вековете и е предпочитано от тях и сега. Юртата се прекарва разглобена с камион и се сглобява на определеното място за няколко часа. Тя позволява на хора и стада да мигрират в райони с по-добра паша или да се заселват в покрайнините на големите градове. Когато ни казаха в какво ще живеем, ние приехме предложението като подигравка, но много бързо се убедихме, че не сме прави. Юртата може да бъде малка, средна и голяма колкото двустаен апартамент.
Поставена е на чамово дюшеме, монтирано върху чакълена подложка. Казвам-поставена, а не закрепена. Върху дюшемето тя не се крепи с нищо. Обтекаемата и форма я притиска към него при ветровито време Кръглата форма се оформя от дървена ромбоидна решетка, а покрива от дървени спици, напомнящи чадър. Спиците лежат върху дървено колело, на което се монтират четири радиално разположени прозорчета. Колелото се крепи от две греди опряни в пода. Следва външна изолация с кече от камилска вълна, непромокаем брезент и бял непромокаем плат най-отгоре. Юртата е пристегната /опасана/ с колани, изплетени от конски косми, а вратата е дървена, винаги ориентирана на изток. От вътрешната страна юртата е облицована с копринен плат. За изолация между пода и решетката се използва брезентов ръкав-възглавница, който е засипан с пясък. Печката се намира по средата между двете колони, а комина е прокаран през едно от прозорчетата. Нашите юрти бяха оборудвани с дивани, маси, мивки и телевизори. След запалването на печката, температурата се повишава моментално и може да достигне 30 градуса, като навън студа е свалил термометъра на -40. Поради ниската влажност, коята е около 10%, юртата е винаги суха и в нея може да се къпе човек. Пода след това изсъхва за пет минути. За гориво се използват най-ситно натрошените въглища, защото едрите буци изгарят много бързо. Монголците събират по терена изсъхнали фъшкии и с тях се отопляват. Казват, че горели бавно и равномерно, но миризмата от комините им хич не бе козметична.
Техниката
Тя е изключително българска, останала от първата експедиция и напълно амортизирана. Беше купен един нов багер „Катър Пилар”, който свърши основната работа на обекта. Всички му се радваха-една роботизирана машина с плавни движения и тих мотор. Кучетата лаеха стрелата и, защото я оприличаваха на хобот. Промивните инсталации се нуждаеха от спешен ремонт-подмяна на решетки, мотори, помпи и транспортни ленти. Промивния агрегат се захранва от транспортна лента с докаран материал от кариерите. Прибутването му става с булдозер, а във вътрешната част на барабана по тръба постъпва вода и във вид на силен душ омива материала. Барабана го разбърква , като се върти бавно, а късовете над 20 мм се изхвърлят навън. Миналата през отворите на барабана фракция попада в събирателно корито и оттам в шлихоуловителя във вид на пулп от вода, пясък, тежки минерали и злато.
Ремонта на приборите се вършеше на терена при -20 градусов студ. През това време ръководството на Булгаргеомин ни бе забравило и обещаните пари по договора не бяха изплащани. Получавахме монголски тугрици, които стигаха за цигари, чай и някоя друга рибена консерва. Половинота от камионите, които бяха ремонтирани в базата на Баян Хонгор отказаха да работят и се наложи повторен ремонт. Монголците започнаха да гледат недоверчиво нашите механици. Шлюза, който изработих бе зарязан на полето и като попитах началника на обекта:
-Защо? - той ми отговори, че трябвало да остане злато и за техните деца. И действително, от направените разчети 30% от златото биваше изпускано от потрошените шлихоуловители и отиваше на баластриерата.
Освен амортизираните промивни инсталации и камиони, от ремонт се нуждаеха багерите, булдозерите и водните помпи снабдяващи с вода приборите. По някое време Директорите заминаха за Иркутск да закупят части за машините. Върнаха се доволни изхарчили десетки хиляди долари, а в по-голямата си част частите бяхя негодни. Механика показа как се чупи нов сегмент от КАМАЗ само с едно леко натискане. Закупената пещ за топене на злато не бе оборудвана с автоматика за подържане на зададена температура, а струваше 10 хиляди долара!!!!!
Нашия Директор бе „купен” за един джип и една монголска секретарка и повече не се весваше на обекта..
Кариерите
В района златните разсипи са разработвани отдавна, още от китайците. В една от кариерите в стената, багерите разкриха опушени участъци като тръби и монголците ми обясниха, че китайците за да размразят пласта са палели огън на дъното на кладенеца, който копаели. В пясъка изкопан от багерите в приборите започнаха да попадат монети с квадратни дупки, сребърни копчета, части от конски сбруи и малки парчета от топилки съдържащи злато. Всичко това събирах в метална кутийка, която старателно запечатвах с намерението да я предам на областния музей. Един ден след като се върнах от Уланбатор, където предавахме златото на банката видях, че кутииката е разпечатана и повечето от ценните монети ги няма. Попитах персонала кой е взел монетите, а те с наведени глави ми казаха, че ги е взел Генералния Директор. Монетите не достигнаха музея.
Приборите се захранваха с материал от няколко кариери, като геолозите даваха направления на багерите къде да копаят. Златото не е разпределено равномерно по пласта, а образува „златни коси” във вид на ивици, които имаха различно разположение, дълбочина и дебелина. Геолозите копаеха шурфове /кладенци/ с дълбочина до 10 м, на които опробваха стените. Пробите се промиваха от отделен отряд от монголци и когато ми донесоха резултатите видях, че много от хоризонтите със злато прекъсват изведнаж, което ме караше да мисля, че опробването или отделянето на златото не е вярно. Накарах геолозите да донесат пробите в цеха и след опробването нещата си дойдоха на място. Това бе поредната провокация от монголска страна.
Кучетата.
В този суров климат остават само здрави и едри животни с хубава козина. Повечето от кучетата бяха такива и ние много им се радвахме. Имаше две-три, които хранехме и те започнаха да охраняват нашите юрти. Монголците много не ги обичаха и по всякакъв повод ги гонеха. Веднаж след продължителна работа се връщах към юртата, но реших да се освежа, като се изкача до близкия хълм. Валеше лек сняг, но вятъра го носеше почти хоризонтално. На върха на хълма се бе събрала глутница кучета и аз разпознах едно от нашите. Извиках го и то дойде при мен. След него дойдоха и другите.
Погалих го и реших да продължа по-нататък. Тогава чух глухо ръмжене. Опитах да заобиколя глутницата, но кучетата застанаха пред мен. Отказах се и се върнах в юртата. На другия ден разказах на персонала на цеха случката. Тогава шлосера ми каза, че на другата страна на хълма има незапълнени проучвателни изработки, в които съм можел да падна. Чак тогава си обясних глухото ръмжене. Глутницата си беше истинска, изградена по вълчи закони с водач и неговата вълчица и даже имаше две три кучета с подвити опашки и ние веднага кръстихме едното на името на доктора ни, който бе страхливец и се подмазваше на началниците, а нас ни клеветеше.
Птици и животни.
Странно е, че в страна с такъв суров климат има такова голямо животинско разнообразие. По време на пътуванията ми от обекта до столицата виждах по пътя в близост до реките и блатата сиви чапли, по скалите – соколи и лешояди.В зоната за кариерен добив имаше много искуствени езера и водата в част от тях не бе пресъхнала. Там се бяха заселили по двойки диви гъски с много красиво оперяване. Главите им бяха в черно и оранжево, а перата сребристи. Нашите набедени „авджии” бяха застреляли една гъска и я свариха на печката в голям казан. На другия ден разбрах от персонала на цеха, че това са свещенни гъски, които са забранени за лов. Те винаги гнездят по двойки и ако едната от тях умре, другата не я преживява-умира след нея. Така де, ама кой да обясни на нашите пернишки каубой, че не трябва да стрелят по тях. В лагера до юртите ни имаше няколко електрически стълба и доста често на един от тях виждахме кацнал сокол. Веднаж му подхвърлихме на тревата парче месо останоло от обяда ни и той го грабна без да докосва земята, като излетя почти вертикално. Сцената бе впечатляваща и ние редовно започнахме да му носим месо. Мисля, че сокола бе един и същи. Един ден една от монголските ни колежки излезе от вратата на лавката с шоколад в ръка, но не можа дълго да му се радва. Един сокол го грабна от ръцете и като я одраска по бузата.
Между два хребета в далечината се виждаше бяла скала и нито един от монголците не ни каза каква е тя. Обикновено отклонаваха въпроса или се правеха, че не ни разбират. Един следобяд решихме с двама мои колеги да разгледаме скалата. Чистия въздух приближава обектите, но се оказа, че скалата отстои на не по - малко от десет километра от лагера. Падна голямо ходене , но след час и половина се добрахме до нея. Една кварцава жила с дължина стотина метра се издигаше на 20 метра височина. Бяхме разочаровани, но като се поогледахме видяхме изкопите в основата и. И не само тях. В долината бяха изкопани четириъгълници, които у нас копаеха военните за укрития на тежка техника. Малко по-встрани стърчеше тръба на сондаж, а около нея бе разхвърляна сондажна ядка. На половината височина в една издатина имаше голямо гнездо и аз реших да се кача до него. Гнездото бе направено от груби съчки , но в средната част върху пух от пера имаше две голями сивозелени яйца. Нямах намерение да се приближавам повече, но моят колега отдолу се провикна:
- Погледни нагоре!
На върха на скалата бе кацнал огромен орел и ми се стори, че ме гледа мрачно. Бързо слязох от скалата, а по на връщане намерихме едно махово перо дълго около 60 см.
Сигурно тая „кокошка” бе голяма като делтаплан! Като се върнахме капнали от умора си легнахме веднага, а на другата сутрин запитах персонала на цеха, защо до бялата скала има изкопи? Обясниха ми, че преди да се изтеглят руските войски са блокирали този участък с военна техника и не са допускали никой там. Пробата, която взехме от изкопа се оказа с добро съдържание на злато.
Цялото поле и особено по южните склонове на малките хълмове имаше дупки от мармоти, а някои от тях бяха заселени. В този окръг-голям колкото територията на България, всяка година се определяше квота за отстрел на тези животни. Тя беше около 160 000 бройки. Мармотите се размножават като мишките на всеки три месеца и ако прираста им не се регулира се превръщат в напаст. Иначе са много красиви и симпатични зверчета, които тичат около дупките, боричкат се и търсят храна. Винаги един възрастен мармот стои близо до дупката и наблюдава околноста. При опасност издава пронизителен свиркащ звук и цялото семейство за секунди се скрива. Не ги видях да „завиват шоколад в станиол”.
Моголците имат много едър добитък-около 30 милиона глави на население 2,5 милиона. Отглеждат се коне, якове, камили, стада с овци и кози. Обикновено с настъпването на зимата по-голямата част-без камилите се колят и месото и кожите се продават. Тогава настъпва рая за лешоядите, които стоят наблизо до местата за клане и добре се угощават..
Много красиви бяха малките на яковете. Окраската им бе черна с бял нагръдник и дълга до земята опашка, завършваща с бял кичур.
Монголците обичат да яздят коне. Конете са по - малки от нашите с по-дълго окосмяване, приспособени към този суров климат. Много пъти ми предлагаха да се разходя на кон, но той като няма нито волан, нито спирачка ми беше труден за управление и отказвах.
Еделвайси.
От работилите на обекта бях чувал, че на платото, където работим има много еделвайси. Попитах монголците мога ли да си набера, а те ме попитаха колко килограма искам? Помислих, че се подиграват, докато един ден шлосера не ми показа набраните от него еделвайси. Каза ми, че цялото поле е осеяно с тях. На следващия ден с работниците от цеха, които събираха шлиха отдох на едната промивна инсталация.. Действително около нея полето бе пълно с еделвайси. Като си набрах, работниците ме попитаха за какво са ми? – За красота, отговорих аз. Тогава ми обясниха, че с цветовете се пълнели възглавници, слагали се и на ходилата или се правили противоревматични настойки. При отпътуването ми подариха найлонова торба с еделвайси. Не хербаризирани, те приличат на пухчета и така монголците ги използват. Оказа се, че въпросът им за килограмите въобще не е бил подигравка. В този суров климат пролетта и лятото траят няколко месеца. Може би затова тревите и цветята израстват бързо при първия лек дъждец, бързо цъфтят и уханието на билки се носи във въздуха. Това е и сезона на кумиса. Монголците доят яковете и в бидони правят кумис. Ако бидоните са чисти кумиса, който прилича на айран е много приятна разхладителна напитка миришеща на ароматни треви. Алкохола в нея не превишава 2-3% и се образува от захарта в млякото.
Манголскят език
Въпреки, че азбуката им е нашата, в която са добавен няклко латнски букви /омега, кси и руските ы и э/ четенето на монголската преса е невъзможно, а говора още по-трден.
За пример мога да дам техня поздрав здравей. Той звучи така:
-Сайн байна у-у-у-у!
Разнообразието от цъкащи, съскащи и гърлени звуци помагат на младите хора да усвояват лесно чужди езици. Преди руснаците да въведат славянската азбука, монголците са употребвали тяхна, не приличаща на нито една в региона. Едно сдвоено по вертикалата / з/ с наклонени чертички от двете страни. По телевизията течеше курс по изучавание на старомонголската азбука.. Бавно и постепенно с течение на времето научих десетина основни израза и като ги употребвах монголците много се радваха. Започнах да разбирам 30-40% от разговорите им, а другото добавях, като следях интонацита им..
Няколко пъти тяехният Директор ми даваше текстове на монголски, но аз ги връщах, като му казвах, че не ги разбирам. Накрая шефа на охраната ми каза, че така ме е проверявал дали знам езика им. Един ден преди отпътуването ни заедно с нашия мехник наблюдвхме ремонта на един от булдозерите, когато с джипа на обекта при нс дойдоха Директора и началника н обекта Попитаха мехника, кога си тръгвме и с кого? Той им отговори, че на обекта ще дойде джипа на нашия Директор и с него ще отпътувме. Тогава той каза на началника на обекта::
- Тия ще го набят по пътя!
Обърнх се към него и му казах, че сме достатъчно интелегентни, за да не стигнем до разпрвии. Монголеца бе много изненадан, че съм разбрал репликата. Върнахме се с техния джип в лагера, а те през цялото време мълчаха. Може би и те като мен връщаха лентата назад, за да си спомнят, какво са говорили на монголски в наше присъствие.. Така си върнах, заради знаещите български от моя персонал, които не казваха , че са го учили.
Персонала на цеха за „доводка”
Състоеше се от жени, двама шлосери и осем полицая, които работеха на смени. Жените бяха възрастни, професионалистки и през ръцете бяха бяха минали тонове злато. Работата им бе трудна, особено в студените месеци, когато трябваше да събират шлих от приборите и през ноща, защото шлюзовете замръзваха. Шлиха се събираше в казани по 50-60 кг и се товареше на камион. През цялото време полицая наблюдаваше операцията. и придружаваше камиона. Изваденият златен пясък се поставяше в контейнер, който запечатан се пренасяше до мястото за съхранение, където златото се премерваше на аналитична везна. Учудвах се на издръжливоста на тези жени, които товареха на ръце тежките казани със шлих. Когато им бе трудно се смееха. Ако бях накарал моята жена да вдигне такъв казан, тя отдавна да беше избягала от мен.
Край на І-ва част.
29.06.2011 17:42
Много поздрави!
Веселка
